2006 - 11 * 2 = ?

Изчетох "1984". Бях я почнал преди време, но я изоставих, защото други неща ме повлякоха с тях. Не че "исках" да я изоставя и просто си търсих повод. Чувствам се... усещането ми за отвратеност от света е по-концентрирано. Не е като книгата да ми разкри нещо изцяло ново, по-скоро просто доконкретизира някои съмнения. Не е просто книгата, въобще... сякаш нещо извън мен се е вселило в мен и е имало за цел "спасяването" на човечеството (предимно от действията на човечеството) и се опитва чрез мен да направи нещо, сякаш не може да мисли само, което води до това да не мога да си изключа мозъка. Сякаш са ми хакнали машината и е някакъв странен DoS, където проблема е не че не мога да си ползвам машината и евентуално рестарт би я оправил, а че не мога да си рестартирам машината, за да успея да я спра да работи.
Отделно получих някакъв абсурден верижен спам от човек, за който не подозирах, че е способна на подобни неща (чинно да препраща глупости). Сякаш се давя в глупостта на хората, коята ме залива отвсякъде (това не е породено само от този верижем спам). Навсякъде около мен кретени, жалки - не, не са жалки, не изпитвам жал към тях, а по-скоро желание да ги излича. Нямат място в природата. Ако зависеше от нея да ги бе забравила по пътя още преди доста време. Проблемът е че човешкото общество се опитва да надгради природното, а не върши особено добра работа по отърваването от плевелите... Не се изказах правилно - плевелът е нещо, което на нас не е потребно, но може би има свое място в мнението, което е извън нашият светоглед. Та, иде ми да си нарисувам едно BFG, да накарам някой магьосник да го материализира и да си изразходвам агресията. Но, уви, няма как да стане, затова отивам да го изсънувам, а на Вас написвам лека нощ и несладки сънища, че (съдейки по мен) от захарта нощно време много се пълнее.

липсата

Последните няколко дни отминаха под общия знаменател на сляпата надежда, че липсата на лоши новини е добра новина. Което не е вярно, както в смисъл, че твърдението не е винаги вярно, така и в смисъл, че един куп новини просто решиха да се позабавят с няколко дни. И ако напрежението от очакването им не ме смаже, предолагам самото им пристигане ще го направи. Защото изгледите са да не са добри новини.

Колко трудно трябва да е нещо хубаво да се случи?

Вчера беше отвратителен ден. За завчера да не говоря. Може би поредната серия опак неща започна в събота вечерта, а може би предната серия въобще не е преставала. А няколкото минути, изминали от днес, крещят с цяло гърло, че смятат да спазят традициите на предшествениците си...

Сещам се за Господ[1] и Лот... Само дето на Господ му е по-лесно да каже "пуф" и който не му харесва да изчезне.

Сещам се и за бога на махмурлука от света на Диска, сещам се и за бога на дъжда от "Сбогом и благодарим за рибата"...

[1] Аз не вярвам ТОЧНО в него, но пък историята би трябвало да е достатъчно позната, за да я използвам като препратка.

(написано рано сутрин, но публикувано едва наобяд.)

what do I want?

I want to dissolve my conscience and smirk at it while it slowly but surely loses the battle against the dissolvant.
I want to unplug my shooting-thoughts-like-machine-gun mind and forget how to plug it in.
I want to sleep, and in sleep to dream away from the nightmares of real life.
I want to buy a lightning fast machine-gun that launches rockets instead of shooting bullets.
I want to burn all currencies and chain every man, woman and child with dishonesty in their hearts and drop them in the ocean.
I want to freeze time and take infinity at cleansing the universe of almost all humankind.
I want to smash to bloody pulp the face of the one, who controls it all, again and again and again and again...

нездравинки

Тази година ми е тръгнало на болести. Хем чакам с нетърпение текущата болежка да мине, хем въобще не бързам, защото знам ли кое ще е следващото, което реши че тази година е неговият шанс да грабне 15 минути слава.

Но явно страданието ми може да е от полза на човечеството. Намерих идеалния лек за всеки оптимист. Българската здравна система. Или ще се трансформират в реалисти или ще трупясат. Ей на това се вика естествен отбор. Нека поясня:

- или сляпо ще се оставят в ръцете на лекарите, ще си губят деня по опашки и ще погинат поради немарливост

- или ще умрат от глад, защото всичките им доходи ще отидат в разни алчни нечовеци

- или ще им дойде акъла в главата и ще обръщат повече внимание на здравето си

За съжаления, някои неща събарят без да ти гледат автобиографията.

Остава да намеря приложение и на адския, пардон градския, транспорт.

Когато надеждата умира...

Какво ако смисълът на живота е някой някъде там да види какво или колко дълго ни трябва за да се пречупим?

Ако приемем смъртта за окончателен край, то нейното пристигане може да се тълкува различно в зависимост от това, каква посока са били поели нещата от живота преди нейното настъпване. Ако нещата са се подобрявали, то тя е грабеж. Ако нещата са се влошавали, то тя е решение. А ако нещата не са се променяли? Тогава зависи от индивидуалното мнение за монотонността на ситуацията. (За тези които бързат да контрират, че винаги има и добро и лошо и никога няма само от едното ще кажа следното: Ако не вярвате че "добрите" неща могат да настъпват точно толкова, че да те поддържат жив, за да може да ти се сервират "лошите", пробваите моят номер обувки. Краката ми са големи, но с всяка следваща година повече млади израстват до моя номер. И като за капак "наслаждението" от "добрите" неща липсва и не може да се усети, защото в скъперничеството си те не са били оборудвани и с вкус.) Но какво ако животът е бил прекрасен и едва е бил започнал да се влошава? Пак ли е избавление или прибързана кражба? А ако животът е ад, но човек не иска той да свърши, крепен от надеждата, че нещата ще се подобрят? Надеждата е като лекарство - дозата прави отровата. Но как да определим кога дозата става отровна? Дали при скока в първата пропаст трябва да оставим падането да й прекърши врата или ще дадем всичко от себе си само за да я запазим жива, дори и с цената на собствената си безопасност? Надеждата не трябва да се издига в самоцел, но не трябва и да се отрича, че преди да умре, то тя бива и полезна.

Тази публикация да не се разглежда като мнение по въпроса за самоубийството. Queen имат песен за това. Опитал съм се (надявам се успешно) да наблегна на това че човек може да е мъртъв много преди тялото му да умре.

Ето и нещо, което може да се намери за сходно, погледнато под подходящ ъгъл.

наръчник

наръчник (не пътеводител, защото вие никъде няма да ходите, а пък и аз ще съм този, който ще извървява пътя, който ще е от мен към мен с две междинни спирки за ръзтъпкване на краката) за ориентация. ако още не сте се загубили, значи има надежда да оцелеете, докъдето й да стигне този блог:
1) нищо не е това, което е, освен ако то не ви излъже достатъчно убедително, че все пак е
2) всички хора, места, мелодии, настроения, посоки и скорости на вятъра са измислени и нямат нищо общо с действителни такива. ако някой се припознае, да поспи 8 часа и да опита отново. ако ефектът не се отстрани от самосебе си, моля изпратете попълнен формуляр ПМЩ-00.
3) винаги си носете по един картоф. за всеки случай. може и да е от полза.
4) този блог е опит за казване на нещо дълбокомислено, но забулено или поне закодирано в един, два, три... купа, на пръв поглед несвързани, бъртвежи.

ps. понеже запетайките ги раздаваме безплатно, не се учудвайте ако присъстват във всяка от поръчаните от вас гозби.

отправна точка... можеби.

Листът беше нов, чисто бял, застанал застрашително и непоклатимо. Трябваше да е пълен. Беше пълен. В главата ми, стотици, хиляди пъти листът бе изписван от край до край. Напразно. Листът срещу мен винаги си оставаше празен.