Когато надеждата умира...

Какво ако смисълът на живота е някой някъде там да види какво или колко дълго ни трябва за да се пречупим?

Ако приемем смъртта за окончателен край, то нейното пристигане може да се тълкува различно в зависимост от това, каква посока са били поели нещата от живота преди нейното настъпване. Ако нещата са се подобрявали, то тя е грабеж. Ако нещата са се влошавали, то тя е решение. А ако нещата не са се променяли? Тогава зависи от индивидуалното мнение за монотонността на ситуацията. (За тези които бързат да контрират, че винаги има и добро и лошо и никога няма само от едното ще кажа следното: Ако не вярвате че "добрите" неща могат да настъпват точно толкова, че да те поддържат жив, за да може да ти се сервират "лошите", пробваите моят номер обувки. Краката ми са големи, но с всяка следваща година повече млади израстват до моя номер. И като за капак "наслаждението" от "добрите" неща липсва и не може да се усети, защото в скъперничеството си те не са били оборудвани и с вкус.) Но какво ако животът е бил прекрасен и едва е бил започнал да се влошава? Пак ли е избавление или прибързана кражба? А ако животът е ад, но човек не иска той да свърши, крепен от надеждата, че нещата ще се подобрят? Надеждата е като лекарство - дозата прави отровата. Но как да определим кога дозата става отровна? Дали при скока в първата пропаст трябва да оставим падането да й прекърши врата или ще дадем всичко от себе си само за да я запазим жива, дори и с цената на собствената си безопасност? Надеждата не трябва да се издига в самоцел, но не трябва и да се отрича, че преди да умре, то тя бива и полезна.

Тази публикация да не се разглежда като мнение по въпроса за самоубийството. Queen имат песен за това. Опитал съм се (надявам се успешно) да наблегна на това че човек може да е мъртъв много преди тялото му да умре.

Ето и нещо, което може да се намери за сходно, погледнато под подходящ ъгъл.