отправна точка... можеби.

Листът беше нов, чисто бял, застанал застрашително и непоклатимо. Трябваше да е пълен. Беше пълен. В главата ми, стотици, хиляди пъти листът бе изписван от край до край. Напразно. Листът срещу мен винаги си оставаше празен.